Приятелите ни знаят, че нямаме никакви предразсъдъци по отношение на храната – пробваме нови неща, никога не оценяваме нещо преди да се сме го опитали и харесваме както места с бели покривки и ленени салфетки, така и крайпътни капанчета, където тираджиите обядват набързо.

Е Кърджали и района на Източни Родопи ни предостави прекрасни възможности за вкусна храна и опитване.
Първият ден от пътуването ни беше дълъг и вълнуващ, следобед, след като посетихме музея в Кърджали, вече бяхме гладни и имахме нужда от активна почивка. Стори ни се добра идея да отидем на брега на язовир Кърджали и с помощта на двама таксиметрови шофьори успяхме да се отправим натам. Най-близките заведения се намират при село Енчец, по пътя за села Главатарци, лесно е и ако се следват табелите за ресторант Моби Дик. Пътят минава през живописна циганска махала – има няколко стари красиви къщи, които сега се рушат, път с дупки, няколко сергии и много боси деца. Но това си е официалният път.

На брега на язовира има три големи заведения – плаващият ресторант Моби Дик, корабът Енемона и едно трето по-малко в средата. Седнахме в Моби Дик, стори ни се най-привлекателно. Една компания точно излизаше от там и ни каза, че са доволни. Избрахме си маса до рибарниците и след малко видяхме как полуделите шарани и сомове се мятат във водата, когато ги хранят. Струваше си, дори само заради тази гледка.

По това време, към 17 часа следобед, нямаше почти никакви хора. Обслужването – мило и усмихнато по непретенциозен начин. Попитахме какво си струва да се види, препоръчаха ни стената на язовир Кърджали и ни успокоиха, че ходенето до Перперикон съвсем не е много. Поръчахме си два таратора, сом на скара, паниран хайвер и пържени картофи с бира и безалкохолни. Всичко за около 25 лева. Вкусно беше – картофките – истински, а панираният хайвер особено вкусен. Имаше красива гледка към язовира и понякога усещахме как салът на ресторанта се поклаща.

На следващия ден имахме възможност да попаднем на съвсем друг тип място за хапване в Източни Родопи. След разходките ни до крепостта Моняк, Каменната сватба и Скалните гъби имахме нужда от освежаване, затова, когато по пътя от Хасково в посока Кърджали, видяхме чешма и крайпътно заведение, спряхме веднага.

Чешмата – Братовата чешма, беше една от големите и красивите, които се строят в този района на много места. Правят ги най-вече в памет на починал турчин, изградени са с мрамор или варовик, с пейки и барбекюта, обикновено с изглед към красива гледка.

Крайпътното капанче, което се намира в дясно на пътя Хасково-Кърджали (малко след като видите табелата за област Кърджали), се оказа истинска находка. Мила, пълничка жена вдигна капаците на глинените гювечи, за да ни покаже какво има там – лютиви кюфтета, пикантно канарче, сочни пържоли и наденици. Всичко телешко, като подобава на района. Хапнахме пържола, карначе и кюфтета – сочни и добре подправени, със салата от домати и краставици, които се оказаха учудващо свежи и вкусни, въпреки че бяха съхранявани в пластмасови кутии под навеса. Ако не ви притеснява да обядвате, край пътя, заедно с няколко уморени тираджии, е това място ще награди с вкусна и прясна храна!

Втората вечер, след разходка из нощен Кърджали отидохме с колата на разходка по бул. Христо Ботев. Там бяхме забелязали, че има много заведения за хранене, разположени в подножието на панелни блокове в целия квартал. Още не бяхме вечеряли никъде в Кърджали.

Решихме да седнем в едно ресторантче – Ферия или Феята, което светеше в дясно от пътя в посока от кв. Възрожденци към Ардино. Но нещо обърках масите и се оказахме в съседното заведение – ресторант За двама. Момичето, което ни донесе менютата беше толкова усмихнато, че решихме да останем. Грешката се оказа много сполучлива. Менюто на заведението беше кратко с няколко салати и основни неща. Сервират предимно месо на скара. Но се натъкнахме на два забележителни специалитета – салата от свински уши и телешко шкембе в масло. Не бях опитвала никога през живота си свински уши и наистина исках да видя какво представляват. Бяха мазнички, хрупкави и поляти с лимонов сок. Тежка, но удивително добре приготвена храна. Същото може да се каже и за телешкото шкембе. Въобще ни направи впечатление, че в района сервират много хубаво телешко, както и агнешко. Това не е никаква екзотика, като на повечето места в София. Вечеряхме с тези любопитни неща, а също така взехме както салата, таратор и безалкохолни и всичко това за около 13 лева. Със сигурност бихме вечеряли пак тук. И се сещам за няколко приятели, които също ще го оценят по достойнство!

След разходката ни до светилището при село Татул се оправихме към Момчилград, който е съвсем наблизо. Седнахме в много приятно кафене в центъра, на главния път. Намира се точно до площад с фонтан с 4 делфина. Такава гледка ни трябваше! Разположихме се удобно на бели дивани, на сянка. Отвътре заведението имаше също така хубав chill out интериор. Хапнахме вкусен сладолед и се изумявахме колко леко сервитьорката преминава от български на турски и обратно. После става време за обяд. Искаше ни се да пробваме нещо тук в града. Затова безцелно се разходихме се по-надолу по улицата с кафето, все едно в посока към Татул и намерихме чудесна дюнерджийница – Кебапленд. Седнахме на дървени пейки направо на тротоара. Заведението беше на самообслужване, взехме си вкусен с телешки дюнер и телешки искендер кебап. Буквално си облизахме пръстите!

Разказахме какво видяхме от нощен Кърджали, като цяло тази екскурзия си беше изтощителна за истински нощен живот, дори и градът да предлага такъв (малко се съмнявам). Нашият опит се изчерпва с пиене на коктейли в бар Какао, на улица Република, преди хотел Арпезос. Бяха пуснали мач и хората го гледаха както сме виждали в Гърция и Турция – на наредени в редички масички, всички обърнати към телевизора. Диванчетата бяха удобни, а коктейлите струваха с 2/3 по-малко отколкото в София. Имаше и разлика във вкуса – не се пести алкохола, но за сметка на това липсват някои от съставките и подправките са малко. Например Блъди Мери е доматен сок с водка и малко черен пипер.Замаяха ни се главите и бяхме доволни от прохладната вечер.

Второто място, което пробвахме за вечеря в Кърджали беше Siem Rili. Кръчма много близо до центъра, на улица Стефан Караджа 17. В 23:00 беше пълно и кухнята си работеше без да спира. Менюто – много дълго и пълно с любопитни неща като домати на скара, богат избор от меса, включително телешко и агнешко, които са екзотика в софийските ресторанти. Чак ни се стори подозрително дали ще е вкусно при такова разнообразие.

Когато си поръчвах ребра ме попитаха дали да са свински, от теле – сукалче или агнешки. Избрах телешките и се оказаха сочни и добре подправени само със сол и черен пипер, така че да се усеща вкуса на крехкото месо. Вечеряхме още с дробчета по селски (някаква рецепта със силен черено-пиперен сос), таратор, пържен патладжан с кисело мляко, картофки и чушки бюрек. Всичко ни донесоха навреме и беше много вкусно. За вечерята с бира Ефес платихме около 27 лева. Цените ни се видяха повече от нормални за всичко в менюто.

В Златоград вечеряхме в кръчмата Механата от другата страна на Етнографския музей. Тя ни е любима от първото ни посещение в града и вече си мечтаехме за лозовите сармички.

Посрещнаха ни радушно още на входа. Искахме да седнем на една маса в дъното на терасата, която беше празна. За четирима беше, а ние сме двама, но обикновено поръчваме много и имаме нужда от пространство. Точно седнахме и при нас дойде един от сервитьорите, които ни посрещнаха на входа и ни попита дали имаме резервация. Казахме не и трябваше да се преместим на единствената двойна маса в заведението. Стана ни неприятно, защото първо по масите никъде не бяха сложени табелки, че са запазени, освен това не ни попитаха от врата дали имаме резервация и ако всичко им е пълно защо направо не водят хората до подходящата маса? После наблюдавахме и се оказа, че това им е практика – разместват хората, след като са седнали и по всичко личеше, че се опитват да оставят свободни по-представителните маси. А може да са им малко местата и да са си измислили система на поетапно заемане. Не ни стана ясно.

Поръчахме си пататник, клин, сарми – донесоха ги в обща чиния и без кисело мляко за сърмите, изглежда, за да спестят мястото на масичката ни. Съжалихме, че сармите вече не вървят с кисело мляко, както преди, и си поръчахме отделно. Накрая то беше таксувано като купа таратор. За основно взехме печено агнешко, което приготвят на чеверме в двора. По време на първото ни посещение, точно то ни беше привлякло тук. И сега беше вкусно. Чудехме се каква бутилка вино да си поръчаме, когато се разбра, че ще има жива народна музика. Бяхме уморени за толкова шумна вечеря, затова се отказахме от дълга вечеря с вино. Доядохме агнешкото и решихме да опитаме десерт някъде другаде. Цените бяха с 1/3 по-високи, отколкото си ги спомняхме преди, но все още доста по-ниски от средните в София. За вечеря без алкохол платихме 26 лева, при това порциите са съвсем нормални, дори за хора с „големи очи”, като нас. Храната е вкусна.

Разходихме се из калдъръмените улички и си харесахме ресторанта на Станимашката страноприемница. Има много красивата градина, потънала със зеленина и раздалечени една от друга масички. Насладихме се на родопска мелба (цедено кисело мляко с мед и орехи или със сладко) и баклава. Тук също има стаи за 50 лева на вечер с включена закуска, но не влязох да ги разгледам. Съдейки отвън трябва да са хубави. В далечината чувахме певицата от Механата и удрянето на чановете. За сметка на това в този ресторант беше съвсем тихо и спокойно. Изглежда, за да не се „бият” помежду си различните заведения са се разпределили и така има повече разнообразие – не навсякъде има оркестър с певица. Цените в менюто бяха подобни, а порциите на съседните маси изглеждаха хубави.

На следващия ден закусвахме в ресторанта на Александровските къщи, защото там се сервираше закуската на нашия хотел. Измислили са го много добре като ти дават ваучер на стойност 4 лева за закуска и с него си поръчваш от менюто на ресторанта. Менюто беше със същия дизайн и съдържание като това в Механата. Закусвахме пататник, който се оказа същият като в Механата – чудехме се дали не ги правят заедно, родопска мелба и хубава палачинка. Ресторантът е приятен, но не толкова колкото този на Станимашките страноприемници и с по-малко атмосфера от Механата. Има гледка към малък басейн, който и ние можехме да ползваме (от 10 до 18 часа), но не бяхме изкушени.

Последно в Златоград отидохме да пием въртяно кафе на пясък в най-автентичното кафене. Разположено е на едно островче на влизане в Етнографския комплекс между улицата на Александровите къщи и някаква друга улица – не може да се пропусне. Отпред има миниатюрна веранда с 3 масички. Завъртяха пред нас две чашки ароматно гъсто кафе и хапнахме най-хубавата баклава (с локум и много орехи) от началото на пътуването ни досега!

Тази екскурзия изобилстваше с приятни места за хапване и нови впечатления. В повечето места бихме се върнали пак с удоволствие и апетит…

Вижте Хапване в Кърджали и Източни Родопи на голяма карта