Решихме да посветим втория си ден във Велико Търново на разходка из старите възрожденски улички. Макар че не се простира на много голямо разстояние Велико Търново е разнообразен град – запазени възрожденски улички, старини от средновековието и сгради с класическа социалистическа архитектура от модерни времена.
Последните са добре забележими и имат няколко класически представители. Една от тях е сградата на пощата, на централния булевард Васил Левски, точно срещу паметника на Майка България.
Паметникът на Майка България от своя страна има много Европейски вид, особено след като отново е поставена позлатената корона, която е била свалена през 1944г.
Представлява възрастна жена, коленичила върху постамент, възпоменаващ важни периоди от историята на България Руско-турската освободителна война, Сръбско-българската война, Първата Балканска и Първата световна. Издигнат е за просвала на загиналите през тези четири войни. В криптата на паметника гори вечен огън.
От другата страна на паметника е сграда на Военния клуб, строена през 1933 г. Тя е много красива, но за съжаление заведението, което заема част първия етаж от сграда, си е позволило доста за загрози фасадата.
Иначе ако архитектурата по време на социализма ви е интересна, разгледайте сградата на хотел Велико Търново, разположен точно да река Янтра по диагонал на Художествената галерия. Както и централната сградата на Велико Търновския университет – на хълма в дясно от Царевец и пети корпус, който е довършен на скоро но ни се стори в същата стилистика.
До централната сграда на университета им паметник на патриарх Евтимий – закрилника на града, който се вижда отвсякъде. Изглежда драматично с вдигнатите си към небето ръце. Карате да потръпваш при мисълта как всички жители на града са се борили саможертвено за защитата на града при османската инвазия през 1393г.
В неделя градът беше доста по-празен от събота. Почти никой не се разхождаше по малките калдъръмени улични и Самоводската чаршия.
Пихме кафе и хапнахме сладкиши в емблематичната сладкарница Стратилат. Разположена е в стара къща в началото на чаршията. Разгледайте известната Къща с маймунката – свидетелство за таланта на възрожденския майстор Колю Фичето – и седнете да пиете кафе.
Къщата с маймунката се намира се между старите хали и Самоводската чаршия. Построена е през 1849 г. от Кольо Фичето за нуждите на търговеца Никола Коюв. Известно време тук е живял Стоянчо П. Ахтар, първият събирач на старини и притежател на първата в България частна сбирка от ценни средновековни ръкописи и монети.
Построена е върху изключително тесен терен, с лице около 6 м и дълбочина 15 м. На това място Кольо Фичето построява триетажна сграда, чиито помещения, магазини, складове и жилище задоволяват нуждите на търговеца. Както останалите търновски къщи и тя е разположена на две улици. Помещенията откъм долната улица са на по-високо ниво, оттам се влиза в двата жилищни етажа. Връзката с другия етаж се осъществява посредством вътрешно стълбище. Приземният етаж е оформен с два големи отвора, сегментно засводени (сега запълнени). Над тях, над гладко измазана част в средата е поставена върху профилирана колонка седяща маймунка с плоча с надпис.
На стената има по пет прозореца, три от които са на еркера. Оригинално е разположен вътрешният вестибюл , намиращ се на средния етаж. Светлината до него идва от прозореца на тавана на горния вестибюл. Външното оформление е с тухлена облицовка с изпъкнали фигури. Този начин за украсяване на външните фасади (чрез тухлен пълнеж) се среща рядко у нас. Приема се, че това е донесено от Кольо Фичето.
В сладкарница Стратилат успяхме да седнем на най-хубавото място – на втория етаж, на малката тераса на къщата. Има гледка към река Янтра, към университета, към хотел Велико Търново и към планината в далечината.
Два пъти пихме хубаво кафе тук и опитахме перлите в менюто – тортите Сахер (3.60 лв.) и Стратилат (3.80лв.), баклава и кадаиф. И двете торти са шоколадови, с орехови блатове, но Сахер е по-малко сладка и по-шоколадова, затова ми харесва повече. Баклавата не е от маслената и много сладката – както е класическата турска баклава, а е по-сочна и пак сладка. Кадаифът този път не ни хареса толкова беше някак много сладък и не така ароматен. Сервират го в малка стъклена чашка със столче. В менюто на практика има всичко – много видове торти – опитайте и бабината – вкусна бисквитена торта е, клуб сандвичи, който са свежи и няколко вида салати. Обслужването е малко бавно, но изглежда нямат достатъчно хора, сигурно в дните без навалица им стигат, пък и за къде да бързаме… Наслаждавахме се на слънцето, на гледката и на сладкишите.
Точно пред сладкарницата се намира и паметника на Стефан Стамболов.
Потопихме се в занаятчийската уличка с дюкяните на Самоводската чаршия.
Видяхме на живо как се прави кадаиф! Върху горещ керамичен плод във формата на гъба, чиято горна част се върти, се излива течното тесто за кадаифа. То е поставено в нещо като цилиндър и изтича от 6 фунийки на дъното му. Майсторът държи цилиндъра над горещия плот. Завърта го силно и разнася тестото на дълги линии по кръга. После той започва да се върти по бавно и през това време тестото се изпича. После хрупкавите конци кадаиф се събират на голямо топка – точно като куп прежда. Запленяващо е да се наблюдава.
Самоводската чаршия се създава през 60-те 70-те години на XIX в., когато Търново започва да расте на запад от стопанския център Баждарлък. Оформят се две улици с търговски и занаятчийски дюкяни, работилници и ханове. Едната от тях започва от малък площад, сега известен като Самоводски пазар. През годините на Възраждането тук са бакалската, опинчарската, ковашката, халашката и др. чаршии, хаджи Давидовият, хаджи Великовият и на Атанас Йоноолу ханове. Тук е и метохът на Хилендарския манастир. По уличката, която тръгва на запад от Самоводския пазар, наред със занаятчийските работилнички се намира запазеният и днес хан на Хаджи Николи (реставриран през 2010 година).
След Освобождението тази стопанска част на Търново запазва дълго традициите на възрожденските занаятчийски чаршии. Тя става символ на занаятчийско-търговския характер на стария град. Днес занаятчийската чаршия е значим музеен обект във Велико Търново. Изграждането на комплекса, който включва Самоводския пазар и чаршията е част от програмата за развитие на Велико Търново като исторически, културен и туристически град. Комплексът се състои от реставрирани и адаптирани възрожденски или следосвобожденски къщи от втората половина или края на XIX в. с характерната за търновския стръмен терен раздвижена архитектура. Между тях е и родната къща на Емилиян Станев. Оборудвани и действащи са няколко работилници – грънчарска, оръжейна, резбарска, работилница за кадаиф, иконописно ателие, тъкачница, шекерджийница и др. Има и множество магазини за сувенири и антикварни предмети. По този начин се показват архитектурата, стопанското минало и производственият бит на основната част от населението на Велико Търново от първите десетилетия на XX в.
Непременно влезте в самото начало на чаршията да разгледате вътрешния двор на Хаджи Николи Хан. Сега той е действаш хотел и ресторант. Съвременното му използване малко е приглушило традиционния му дух, но все пак може да се усети атмосферата на времето му. Иска ни се такива места да функционират, разбира се – това даже е чудесно, а не просто да са музей, но не може ли някак това да става по-дискретно и с повече грижа към оригиналната атмосфера на мястото?
В съседство със Самоводската чаршия в новата махала, оформена през средата на XIX в., е построена една от най-хубавите и големи възрожденски сгради в Търново – ханът на хаджи Николи. Сградата е направена по поръчка на известния търновски търговец и активен участник в борбата за църковна независимост хаджи Николи. Проектите и изпълнението на хана са дело на майстор Кольо Фичето. През 1858 г. той построява сградата на две улици. От едната страна тя е на три етажа, а от другата (северната) – на един. Ханът се състои от две успоредни постройки. Откъм юг на уличната линия се намира самостоятелна сграда на един етаж, строена по-късно. Зад този етаж следва малък вътрешен двор. На висок скалист хълм е облегната същинската част от хана, третият етаж, който излиза на главната улица.
С построяването на тази сграда Кольо Фичето успява да създаде една изключителна и въздействаща монументална архитектура. С големия си обем и с фасадата към улицата той не само привлича, но и оформя възрожденската българска част на града. Кольо Фичето разнообразява фасадата и я раздвижва с откритите галерии и кръстатите сводове, намиращи се пред двата горни етажа. Тези галерии архитектурно са оформени чрез каменни колонки, завършващи с капители, свързани с ритмично повтарящи се арки. Каменната подова конструкция на откритите галерии на всеки етаж е леко издадена напред, като по този начин се образува една вълнообразна линия на балкончетата, оформени между колонките по продължение на галерията. За да подчертае нейната здравина, самоукият архитект поставя каменни конзоли, пластично оформени в зида на приземния етаж. Откритите навън аркадни коридори пред стаите на двата горни етажа, украсени с извити железни парапети, създават ажурна, жизнерадостна фасада на Николи хан, която привлича, възхищава и буди чувство на национална гордост. Възрожденският майстор Кольо Фичето успява от една обикновена сграда, предназначена за търговски склад, да създаде художествено-архитектурна творба, която свидетелства за творческия гений на един народ, намиращ се под робство.
Впечатлени от атмосферата и възрожденската архитектура почти нетърпеливо се отправихме към друга стара и красива улица – Гурко.
