Една от най-приятните улици на Велико Търново с възрожденска атмосфера и прекрасна гледка към река Янтра, Художествената галерия и паметникът Асеневци, е Гурко. Калдъръмена уличка, която се вие покрай ниска каменна ограда от едната страна и стари чешми от другата. Ако пиеш вода от чешмите – казват – сигурно е че ще се ожениш за жена от града.

Тук има много хотелчета и няколко механи. За съжаление, като е на всички автентични възрожденски улици из града, и тук минават коли. Паркират на тесните пространства пред къщите и чувствително развалят атмосферата. При цялото ни уважение към местните жители, не спирахме да се чудим няма ли как този проблем да се разреши по някакъв начин. В Тасос, в Гърция, например никъде няма да видиш коли паркирали по този начин по тесните туристически улички…

Все пак нищо не може да помрачи разходката из тази живописна уличка във Велико Търново.

Улица Гурко, също както улиците в района на Самоводската чаршия, има много реставрирани стари къщи, по които човек съди за възрожденките атмосфера и дух. От едната страна често се открива прекрасна гледка към река Янтра и паметника на Асеневци. Има няколко малки площадчета, където къщите са разположени по-навътре, а вместо ограда към реката, има каменни миндери. Можете да седнете и да наблюдавате с часове.

Къщите сякаш са разположени една върху друга, входовете откъм улицата, а терасите – ококорени към реката. От вътрешната страна изглеждат все едно са на един етаж, а погледнати от към реката – са на по два или три. Възрожденските строители са използвали разумно особеностите на наклонения терен. Повечето са красиви, макар и някои да са занемарени, и разбира се има и истински шедьоври – отворени и за посещения.

На улица Гурко се намира и Сарафкина къща. Построена е през 1861 г. Предназначена за жилище и работно място на Димо Сарафина. Южната част, която е обърната към река Янтра е пететажна, а северната – откъм улица “Гурко” – двуетажна. Входът откъм улица “Гурко” е затворен със двукрила дървена врата. Той въвежда във входно антре. От източната му страна започва стълбище, което води към долните три етажа. Там се намират обслужващите помещения, складовете и зимниците. На юг първият етаж завършва с голяма отворена тераса, надвесена над реката. От 1981 г. Сарафкина къща е музеен обект, където се представят етнографски изложби. В момента на четвъртия и пети етаж в къщата е представена временна изложба. Тя отразява основните прояви на народното художествено творчество от края на XIX – началото на XX век във Великотърновския регион.

Успоредно на улица Гурко се намира друга интересна улица, която минава покрай сградата на музея на Учредителното събрание, на библиотеката, Археологическият музей, църквата св. Спас и църквата св. Константин и Елена. Непременно се разходете и по нея. Това е ул. Иван Вазов, която продължава с името Иванка Ботева.

Сградата на музея на Възраждането и Учредителното събрание в бивш конак. Като повечето архитектурни паметници в района е строена от Колю Фичето през 1872 г. Нямахме време да разгледаме музея, въпреки че звучи интересно със сбирки за занаятите, практикувани по време на Възраждането, за развитието на християнското изкуство през периода на османското владичество и за освободителните войни. Следващият път ще го постим.

В съседство с този музей (в ляво на сградата, ако сте срещу входа) има още два – на Новата и най-новата история и музеят „Затвор“, който се помещава в задната част на бившия конак.

Строителство на затвора започва около средата на XIX в. През 1854 г. той вече се използва по предназначение.

Сградата е изградена изцяло от камък, с дебелина на стените 0,70–0,90 м. Постройката има един приземен и два горни етажа. Северно и западно от нея са разположени два вътрешни двора, оградени от високи зидове и спомагателни постройки. В единият е извършвано оковаването на затворниците, а другият е предназначен за разходки. В годините на османското владичество са използвани трите етажа на сградата. След Освобождението на България са пристроени нови помещения, а затворът функционира като етапен до 1954 г.

Експозицията е разгъната в приземния и на първия етаж. Направена е възстановка на интериора на три от килиите и карцера, функционирали по времето на борбите за национално освобождение. В помещението за мъчения са представени уредите, с които са извършвани инквизиции, както и описание на най-често прилаганите изтезания. В коридора на първия етаж върху табла са изписани имената на 399 поборници, лежали в Търновския затвор. Върху отделно фототабло са портретите на най-значимите личности, затваряни тук – Филип Тотю, Стефан Караджа, Васил Левски, Тодор Каблешков, Бачо Киро, Георги Измирлиев, Тодор Кирков и др.

Музеят „Затвор“ ни звучеше интересно, но и някак си зловещо. Заедно с музея на „Новата и най-нова история“ остават за следващото ни посещение.

Археологическият музей е в съседство със сградата на музея на Учредителното събрание и е в една сграда с градската библиотека. Вече беше затворен, когато отидохме, но си струва да се разгледа поне вътрешният му двор. Той, както и сграда, сами по себе си са много красиви. За да стигнете до него се слиза по стълби, които излизат на ул. Гурко. Някак е скрит и изглежда мистично – особено следобед, когато терасата с колони е огряна от слънцето.

В Археологическият музей е представена експозицията “Търновград – столица на България XII – XIV век”. Изложените археологически паметници илюстрират хилядолетната история и култура на Великотърновския регион, като акцентът е поставен върху периода, когато градът е столица на българската средновековна държава.

Изненадите продължават по улица Иванка Ботева. В миналото тук са били къщите на богатите търговци и занаятчии от града.

Потънала в бурени, точно до библиотеката и археологическия музей, е църквата св. Спас. Както повечето интересни сгради в района и тя е строена от Колю Фичето, по време на престоя му в града – завършена е през 1862г. Днес са останали само останки – стените, красивите релефи – фризове над вратите, вградени каменни полу-колони и надгробни плочи, които са били взети от гробището от старата църква на същото място и са добавени по-късно. Едната от плочите е поставена от д-р Никола Пиколо, взета от гробовете на родителите му. При земетресението от 1913 г. горната част на църквата била разрушена.

Твърди се, че сега тя ще се реставрира и в нейните зали ще бъде подредена експозиция с икони, съхранявани във фондовете на Историческия музей. Но на живо изглежда все едно е тотално изоставена.

Подобна е съдбата на църквата св. Константин и Елена, която се намира на същата улица. Тя също е строена от Колю Фичето, през 1872г и е пострадала значително при земетресението от 1913 г. Тогава е била възстановявана под името „Свети Цар Борис“.

В архитектурата и са включени разнообразни елементи като полуцилиндрични, елиптични и кръстати сводове, полукръгли и сплеснати арки. В момента е опакована със скеле, което е било поставено през 80-те години на 20 век с намерението да бъде реставрирана. Тогава възникват затруднения с липсата на документи за собствеността на храма. Реставрацията е прекратена, а до днес този проблем остава неразрешен. Сега е заключена и се руши, а е много красива. Известна е като църквата с въртящите се колони – за съжаление двете въртящи се колони пред входната врата ги няма. Може би някак си някой ден ще се намерят, както се оказва запазена и короната на паметника на Майка България, която днес отново е поставена на мястото си.

Гладни от разходката по възрожденските улици, седнахме да хапнем в емблематичния ресторант Щастливеца. Това може би е най-известното заведение за хранене в града. Имат дълго разнообразно меню, но постъпват добре, като ти носят и по-кратка извадка от сезоните им предложения. Тук е едно от местата, за които не спираме да се изненадваме как успяват да подържат такова дълго меню, като при това всичко е прясно и хубаво. Пиците са класически и се пекат на пещ. Месото е на скара, но има и сготвено, сачове и всякакви неща на тиган. Салатите са разнообразни и със съвременно звучене. Няма да ви дотегне от еднакви съчетания на грах, картофи, царевица и шунка. Пекат хляб на място. Струва ни се, че и една седмица да сте в града и всеки ден да се храните тук – няма да ви омръзне или да будете разочаровани. Е, да, обстановката е малко шумна, масите са съвсем близо една го друга и посетителите идват на тълпи. Но така е на повечето хубави места. Цените са прилични. Този ден опитахме салата със спанак, тиквичка, домати и топчета от цедено кисело мляко и орехи. Сервира се с тънки брускети от черен хляб с малко песто (5.60 лв.) и печено агнешко, с гъби, дроб сърма и зелена салата (18 лв) Месото беше съвсем достатъчно, крехко и добре сготвено.

Имахме сили да се впуснем в още една вълнуваща разходка във Велико Търново – до Асеневата махала и Владишкия мост при хълма Трапезица.